Да, да. Зная. Звучи малко крайно. Но какво пък... В край на краищата - вярно е.
Тази вечер реших да посетя едно много интересно място. Всъщност, бил съм там. Снимал съм, не веднъж, правил съм филмчета, та дори и 360 градусова панорама - дали, защото знам, че това място няма да остане завинаги цяло, или просто, защото нещо винаги ме е привличало - не мога да кажа със сигурност. Всъщност, като казах "да остане цяло", може би мъничко избързах. ЖП Гара Сердика, в столичният квардал със същото име, отдавна вече не е там. Ала и до ден днешен, два исполина на някогашната инженерна мисъл, са останали цели - непокътнати, макар и несъмнено, докоснати от ръката на времето.
И така, тази вечер след работа, отдавна замислил идеята и дълго искал да имам техниката да направя онова, което ще видите след малко, запалих моторчето и - право на място. Направих няколко теста на камерата и бях готов да се отправя през пущинакът към заветната цел. Имайки предвид страничката, в която пиша, навярно не се чудите как така съм сам, пък камерата ме гледа изотпред. Варианта, че е от самоснимачка отпада веднага. Всъщност, камерата "левитира" пред мен.
Е, ето ги. Исинтата е, че не зная за какво са се използвали тези сгради - видимо нещо като силози за товарене на материал. Някога са били опасани с железопътни линии, тук е кипял живот. В днешно време можем да видим единствено гъстата гора зад тях, полето отпред и някое и друго куче, което гони случайните минувачи - а такива почти няма, макар достъпът до мястото да е свободен. Някак, неприветливо е. Поне за "нормалният" минувач.
Гледайки тази снимка, навярно може да помислите, че е направена с обекетив със сериозно приближение от някоя съседна сграда - но това далеч не е така. Използвах летящият дрон, с който се изкачих на 23 метра над земята и получих невероятна гледна точка към мястото, на което никога вече няма да стъпи човешки крак.
Ето ни вече по-височко. Има някаква магия. Старостта на това място, фактът, че някога е било строено с желание и цел. Представяте ли си как са го правили, преди толкова много години? Изградили са го, ред по ред, стигнали са до върха, положили са двете кабинки, които виждате. А сетне гарата е била в експлоатация, още толкова много години и тези места са били в употреба. Хора са се изхранвали в тези две къщички отгоре, идвайки на смяна всеки ден. Товарили са композиции, парните локомотиви са идвали и отминавали. А ето ги сега. Забравени. Нека се доближим още малко. Но да не прекаляваме - защото, ако допусна грешка и дронът кацне отгоре, ще бъде пракически невъзможно да го взема. Защото, все пак, това е мястото, където вече няма да стъпи човешки крак, нали.
Погледни ги отблизо. Има нещо уникално. Вече няма стълби. Няма начин човек да се качи. А и да имаше... Тези стари съоражения са крайно опасни. Далеч по-опасни от изоставена жилищна сграда. Преживяли редица земетресения и природните стихии, зима след зима, буря след буря. Няма как да се качи човек вече, а това място все още е там. Плоскостта на върха, къщичките с прозорчетата, навярно вътре е останало нещо от много, много години. Ала няма как да бъде достигнато. Някога са били в употреба, денонощно при това. Един ден - ще са на земята, ала на хиляди парченца. Ала сега, точно сега, можем да бъдем за миг горе. Всред израстналите високи, поне двадесет годишни дървета, да погледнем вътре, да се почувстваме за миг отново там. Там, където човешки крак вече няма да стъпи.
Следва видео.
